|
Нейният разказ Sometimes I live in the country
Sometimes I live in town
Huddie William Ledbetter "Leadbelly", Goodnight Irene Home sweet home! Върнах се на същото място - там, където се разбиваха вълните, пред камъка, който заобикаляха и се вливаха в моето басейнче. Бях изпънала краката си във водата, лактите ми се търкаха в пясъка и като гледах към палците си все повече усещах величието на това, да лежа съвсем сама, съвсем тук, на средата на плажа и да не се притеснявам за нищо освен... - Hey, whatcha doing? Някакъв мъж с тесни ноздри се беше надвесил над мен. Изправих глава и ми се зави свят. - Everything allright? - каза мъжа и приклекна до мен. - Do you speak English? - No - отвърнах. Опитвах се да не гледам носа му. Беше удивително все пак, че мъж с толкова голям нос може да има толкова малки и скромни ноздри. Изглежда погледът отдолу нагоре лъже. - No? Sprechen Sie Deutsch? - No - казах, и този път погледнах напред. От другата страна на камъка две малки момиченца пляскаха през поясите. - Добър ден - каза той, и когато се обърнах отново към него, се разсмя глупаво. - Как казваш? - попита. - Как се казваш! - поправих го и погледнах отново към момиченцата, които пищяха, докато майка им ги теглеше за поясите навън. - Как се казваш? - попита странният тип отново. Аз станах, изправи се и той, тогава го погледнах за последен път и казах: - Irene. Изглежда ме разбра, защото повтори Айрийн и си тръгна. Върнах се в своя малък рай. Какво му е на човек, ако ще нищо да няма, освен морето. От ляво бяха хилядите къщи - понякога си представях как живеят в тях хората, как имат всичко, мислех си, къщите на няколко етажа, дворовете с големите огради... Представях си ги. Но днес, пред моя камък, аз имах всичко на света - нямаше огради, които да ме спират, аз имах цялата морска шир, всичко отвъд камъка, чак до Русия, където други хора бяха построили малките си къщички покрай морето и бяха турили огради. А всичко, останало неоградено, беше мое! Целият им скапан свят! - Хей, какво прави такова хубаво момиче самò тук? - каза някой толкова гръмко, че подскочих. Изправих се и го погледнах - пред мен стоеше в цял ръст самият Крали Марко. Ръцете му бяха като чукове - може би си играеше да превръща камъни в прах. Стоях и просто го гледах. Уплашено, предполагам. - Как се казваш, гълъбче? - Irene. - Сама ли си тук? - Не. - С гаджето си ли си? - Да - казах и погледнах настрани. Крали Марко каза още нещо, което тъй или иначе не разбрах, и си отиде. Седнах отново в своето басейнче. Взех една клечка от пясъка и написах там, където водата не достигаше, с големи и ясни букви: MY NAME IS IRENE За всички. Едно... Кралят на една лятна нощ: събуждах се и бавно осъзнавах тялото на спящият до мен мъж, стаята и най-сетне багажа - малък тъмно-син куфар, оставен точно до леглото. Той заминаваше. Аз също заминавах, но го реших едва сега, едва когато погледнах към куфара му. Опитах се да се измъкна от леглото, без да го събудя. Той се извърна и каза само: - Къде отиваш? - Да пишкам - отговорих и видях, че той отново заспа. Отидох в тоалетната и пишках на отворена врата. Има нещо ритуално в това - означава, че си си у дома. Изкъпах се, измих си зъбите с пръсти и с неговата паста и се върнах при него. Мушнах се отново под завивката, прегърнах го и заспах. Събудих се и вече беше светло. Бях усукала цялата завивка на кълбо, другата половина на леглото беше празна и на мястото на куфара имаше смачкан пуловер. Станах и тръгнах по коридорчето към хола. Надзърнах и в кухнята. Нямаше никой. Имаше един банан на масата - предполагам, оставен за мен. Измих се, облякох се, оправих леглото, прибрах прането му и го сгънах върху спалнята. Измих всичко, което беше останало от вечерта, подсуших го и се опитах да налучкам кое в кое шкафче стои. Изядох банана, после повиках такси и помолих шофьора да изчака, докато изхвърля боклука. Закачих ключа на връзката до моя. ... две... Беше ме поканил на вечеря. Има нещо много господарско в мъжете, които умеят да готвят. Нещо като онзи трик, за който ми беше разказвал: когато срещнеш китаец - да му се поклониш. Така китаецът вече се смятал за твой домакин, означавало нещо от сорта, че му позволяваш да се грижи за теб. Това беше неговият поклон. Той мисли, че обичам картофи, и е прав. Беше ги задушавал три часа - истински майсторлък за нетърпеливите мъже. Гледах го около две минути как приготвя някакви подправки, как овалва сочният стек в тях... Отидох и се долепих до гърба му. Той се обърна и отведнаж ме хвърли върху масата, после ме пречупи пред прозореца, след това ме изправи безмилостно в коридора между якетата и жилетките на закачалката и накрая ме отнесе в спалнята. ...Полежахме известно време един до друг, без да кажем нищо. - Гладна съм - казах и се надигнах над окосмените му гърди. Погледах в очите му. Толкова е особено да погледнеш в очите мъжа, веднага след като те е любил. Почувствах се у дома. Но картофите сигурно бяха изгорели. - Да излезнем да хапнем - предложих аз. Измих се и изтрих грима с меката хартия в банята. Попитах го дали е спрял котлона. Той кимна. - Да тръгваме тогава. ... три... Видях контрастиращ с кожата му малък овал - част от нещо, което прозираше във виолетово под презрамката на белия потник и се виеше в неразбираем рисунък. - Имаш татуировка - казах, докато се провирах край него през входа на кооперацията. - Да - отвърна и отвори вратата на асансьора. - Виж кое е копчето, етажът, на който няма номер. - Не съм виждала татуировката ти досега. - Опитвам се да я крия. Затова нося потници и плътни ризи. - Срам ли те е от нея? - Да - отвърна и ми направи път пред себе си. Една от вратите на етажа беше отворена. Над другата имаше табела "Самолетна компания Икар". Спрях се пред нея. - Защо се смееш? - Самолетна компания Икар! - Е? - Самолетна компания ИКАР! Икар, сещаш ли се? Онзи нещастник, дето си направил крила от восък и после се пльоснал на земята! Той се засмя. Посочи ми с жест отсрещната врата. - Откога имаш тази татуировка? Пресегнах се да я пипна, но той се обърна. - Какво искаш да ти донеса за пиене? Вино, натурален сок, вода? - Вода. - Хубаво... - каза той, като прекосяваше стаята. - Много е възбуждащо да имаш татуировка! - Така ли мислиш? - чух гласа му някъде зад мен. Обърнах се и погледнах по посока на отворената врата. - Да. След малко той влезе с вода в едната ръка и компютър под другата. - Ще ти пусна да гледаш нещо много смешно - каза и ми подаде водата. После постави компютъра на масата и излезе, за да се върне с някакви кабели. - Кога си я направи? - Кое? - Татуировката. - О... - отвърна той разсеяно. - Много отдавна. Бях ученик и... Наведе се и започна да търси нещо с кабела в ръка. - И тогава я направи? - Да. Тогава я направих. - Ще ми я покажеш ли? Той се изправи и ме погледна в очите. - Разбира се! Свали потника си и аз се приближих до него. Произведенията на изкуството обикновено не предизвикваха у мен силни емоции, с изключение може би на една-две батални сцени, които видях при единственото си посещение в градската галерия. Но от линиите, които се преплитаха върху тялото му, пулсът ми се учести. Беше китайски или японски йероглиф, не много голям, точно над силните му гърди. Посегнах и го докоснах с пръст. - Означава ли нещо? - Означава "Човек, който дава на другите". - Човек, който дава на другите... Страхотна е. Искам и аз такава! - Не - каза той и пак се зае с компютъра. - Никога няма да ти позволя да си направиш такава. После ме прегърна и ме притегли до себе си. Облегнах главата си до татуировката му. Той сложи компютъра върху коленете си и каза: - Гледай. - Никой ли не знае за нея? - повдигнах се и го погледнах в очите. - За кое? - За татуировката ти! - Разбира се, че никой не знае! - отговори. После ме придърпа отново към гърдите си и каза: - Гледай! Бях у дома. ... четири... - Ще си мисля за теб, докато те няма. - Така ли? - Да - каза и се усмихна. После прехвърли якето през другата си ръка. Погледах го, докато се отдалечаваше. Не се обърна. Беше ми разказвал тази история преди, за жената, която била с мъжа си и с него на една маса. Когато мъжът й станал, той казал: “Добро момче е, нали?” “Да - отвърнала жената. - Той е добро момче. Той е момче, а ти си мъж.” Не знам защо ми го разказа, като на приятел може би. Приятелите не забелязват, когато приятелят от приятел стане мъж - случва се толкова неочаквано. Искаше, вместо да пътувам, да остана у тях и двете седмици. Съгласих се. Готвех му салати със зехтин, чубрица и домати, малки чушчици и моцарела и той изяждаше всичко. Обичаше месо. Казваше, че навремето имал дванайсет плочки на корема. “Дванайсет - казваше, - а обикновено са девет! А вече имам само една.” После се потупваше по корема, за който сега се грижех. Аз се навеждах и го целувах. Има нещо толкова уютно и топло в това мъжът да има шкембенце. Караше ме да се чувствам у дома. Спях до късно, вдигах вещите му, които обезателно разхвърляше навсякъде, и готвех. Вечер той отмяташе нежно влажните кичури от лицето ми, а после ме молеше да масажирам уморените му от работа рамене, гладкото му тяло с мека кожа, по която нямаше нито бенка, нито дори косъмче, и заспиваше облегнат с гръб между краката ми. Каза ми да си избера едната от двете бани и тя щяла да бъде само за мен. “Завинаги” - каза, и двамата се разсмяхме. Избрах малката. ... пет... Събуждаше се и бавно осъзнаваше стаята: разпозна шкафчетата, картината и сенките, които притичваха по стените, завесите, чаршафите. Опита се да се измъкне от леглото, без да го събуди, но той се размърда и я попита къде отива. "Да пишкам" - отговори и затвори вратата зад себе си. Мина край банята и погледна якето си на закачалката в коридора. Той беше добро момче, наистина. Умееше да готви добре и поддържаше къщата сам. Никога не би й позволил да си направи татуировката. Влезе в кухнята. Седна на един стол и зачака да дойде сутринта - да си иде. ... край |